2008-04-30

1 май

На 1 май 2002 германски синдикати протистират в Лайпциг срещу съкращенията и безработицатаУтре е 1 май, денят на трудещите се. Нямам достатъчно свободно време да напиша нещо по този повод, затова си позволявам да копирам материал на Александър Андреев в Дойче Веле. Струва ми се подходящ.

 

 

Източник: www.dw-world.de | © Deutsche Welle

За Първи май и германските синдикати

Първи май е официален празник в Германия. Този факт звучи доста странно за всички, които са живели в така наречения „реален социализъм”. Защото в онези общества „Международният празник на труда” автоматично се асоциираше с изпразнената от съдържание пролетарска пропаганда и със съветския диктат.

А – независимо от леярите и доячките в почетните президиуми – трудещите се в Източния блок всъщност бяха по-обезправени от своите колеги в реално-капиталистическите държави. То тъкмо за това и става дума на 1. май: за правата, които работещите хора са успели да придобият и дори да вкарат в законодателството в епохата на абстрактния труд.

Синдикатите днес натрапчиво припомнят, че най-вече тяхна заслуга са такива придобивки като защитата срещу произволни уволнения, представителството в Съветите на работниците и служителите, ефективната охрана на труда, дългите отпуски. Да, три, четири или пет седмици платен годишен отпуск (в зависимост от стажа) звучи като същински мираж не само от гледна точка на японците или американците, но вече и за много източноевропейци. Обаче освен този най-видим и най-сладък успех, външният наблюдател едва ли може да си представи каква

реална власт имат професионалните организации,

как я практикуват в интерес на своите членове и с какъв безрезервен ангажимент се хвърлят в синдикалния живот многобройни средностатистически германци.

Вярно, и в Германия масовата подкрепа за синдикатите бавно се топи. Криви са си и те самите, защото изостават от динамиката на глобализиращите се трудови пазари, защото в постиндустриалното общество все още си фантазират някакъв монолитен пролетариат с мазолести ръце и сажди по челото, защото – уви – понякога се спазаряват на тъмно с работодателите във вреда на членовете си. Но в преговорите за работни заплати само през тази година синдикатите все пак успяха да откопчат няколко процента в повече и така да разпределят по-справедливо печалбата от трайния икономически ръст в страната. А съветите на работниците и служителите, които по закон имат право на глас в управлението на фирмата или организацията,

опазиха десетки хиляди работни места от опасността да бъдат съкратени

в интерес на краткосрочни печалби.

Последните седмици инвестирах част от свободното си време като член на Избирателната комисия в гласуването за същия този Съвет в Дойче веле. С удивление наблюдавах целенасочената предизборна кампания на трите синдиката в радиото, с още по-голямо удивление отметнах над 600 души, гласували само за няколко часа. Както и да заобикалям клишетата: това си е демократична култура, която заслужава огромно уважение. И едва ли ще изненадам някого с последното си наблюдение: сред скептичните и негласуващи избиратели най-много бяха колегите, които имат зад гърба си реално-социалистически или друг неприятен преддемократичен опит.

Александър Андреев

2008-04-12

Насилие в училище

Гледах клипчето с учителката, малтретирана от учениците си. Ужас, направо съм потресен. Пълни идиоти, които се насърчават един друг, кой ще покаже най-голяма простотия. А най-големият стимул за простеене е това, че са записвани и после ще се качат в интернет за ги гледат всички. Защото там ще им се радват, ще получат одобрение и насърчителни коментари. За съжаление.

Бруталността, арогантността, правото на силния, насилието над правото и над по-слабите, налагането на собственото его над всичко са се превърнали в норма за поведение и стават устойчив модел на поведение за все повече хора.

Много добри коментари по повод случката прочетох от Симион Патеев и Петър Краевски. Няма нужда да добавям много неща, при положение че изцяло съм съгласен с позициите им, а и хората пишат доста по-добре от мен.

За съжаление в средата, в която се формира мнението на младите хора, почти липсват алтернативни на мутренско-идиотстия типаж примери за подражание. Като започнем от клиповете в най-популярните музикални телевизии, реалити-предаванията по гледаните канали, минем през "екслузивните" интервюта на цели страници с известни престъпници в най-четените вестници, главните герои от лъскавите страници на лайф-стайл списанията и завършим с "войната по пътищата" - резултат от тоталното незачитане на елементарни правила от страна на хора, убедени може би че са нещо повече от другите и опитващи да показват чувството си за превъзходството всяка минута.

А всъщност има положителни примери, успяващи хора, разчитащи преди всичко на интелект, знания и почтеност. Трябва само малко повече да се огледаме и да се постараем да ги извеждаме на преден план.

2008-04-09

Цитати

Публикувам цитат от една книжка, който ми хареса. Текстът е превод от Херман Хелер и гласи че:

Не е стабилна и остава с недъзи всяка формална демокрация, в която цялостният обществен ред не е подчинен на нормата за справедливост … такава демокрация крие в себе си огромен риск от връщане към авторитарна власт.

И още малко:

Общество, което не успее да съчетае своите интереси на основата на общо споделени разбирания за справедливост, поставя под въпрос собственото си съществуване.

Много съжалявам че написаното от Хелер преди доста време, днес звучи като точна диагноза за състоянието на обществото ни.

Да не вземе обаче сега някой да ми обяснява как ние сме си били виновни, че всичко зависело от хората в България. Сякаш днес хората реално могат да променят нещо в обществения живот. И да искат, повечето не знаят как. Просто демокрацията не е просто нещо, за да си гражданин на демократична държава трябва да имаш съответна подготовка, да имаш поне базисна демократична политическа култура. След тоталният контрол на комунистическия режим, възпитавал години наред в страх и послушание, нямаше как от само себе си хората да развият бързо нужните познания и умения, да бъдат убедени и да почувстват потребността активно да участват в обществения живот.

Една част от нас носи особена отговорност да дава посоката на общественото развитие и ако трябва някъде да се търси вина за общите неудачи, то следва най-напред тя да бъде потърсена сред тази група българи. В тази връзка уместно ми се струва следното изявление:

Аз съм убеден, че политиците в България разбират това, че носят голяма отговорност пред обществото и съм сигурен, че те ще направят необходимото, за да възстановят и да осигурят доверието на хората в България.